АКТУАЛНО

 Тричленно жури от авторитетни варненски писатели - Драга Дюлгерова, Димитър Калев и Мариан Желев класираха на първо място  Панайот Николов, студент ІV курс в  МУ „Проф. д-р Параскев Стоянов”- Варна за разказа „Мечта за Германия”. На второ място е класиран разказът „Пътеката” с автор Владимир Шумелов, главен експерт в Община Велико Търново, дирекция „Образование, младежки дейности и спорт” и третото място зае 29-годишният дипломиран лекар, роден в София, но практикуващ в Пловдив Мартин Симеонов с разказа „Ние?”.

 

 I-во място: Панайот Николов, студент ІV курс в  МУ „Проф. д-р Параскев Стоянов”- Варна

---

 

Мечта за Германия

Дъждът чертаеше къси хаотични есенни послания върху прашните прозорци. На перваза беше застинал в хронично гладно очакване гларусът, който болните хранеха и почти бяха дресирали. Птицата беше вторачила поглед върху плика на бюрото ми, мислейки го вероятно за опаковъчна хартия на вкусни залъци за лъскавата си човка. След всяко свиждане от подобни пакети към нея летяха кюфтета, резени шунка, комати от домашно приготвени погачи. Постъпвайки в болница, пациентите май изведнъж решаваха, че яденето само на ябълки и лимони бързо ще ги отърве от болестта, и затова щедро изхвърляха на крилатия просяк донесените от грижовните близки радости за лакомия стомах.

Времето за свиждане днес беше време, очаквано и от мен – най-после щях да отворя полученото сутринта писмо от ,,Дойче Медик Асосиейшън”. Вече няколко часа гадаех техния отговор. Докато отварях плика, забелязах как гларусът напрегнато повдига крила и изпъва шия, сякаш да провери проходимостта на хранопровода си. В първия миг буквите се разсипаха в пъстър букет от любезни обръщения и пояснения, после по немски делово се подредиха в покана за безплатна специализация в престижна клиника в Мюнхен и в края суховато рамкираха късо време за потвърждение от страна на ,,уважаемия млад колега д-р Николов”. Не помня даже чувството на радост, което трябва да ме е завладяло, защото откъм отворената врата ме обви познатото фамилиарно обръщение:

-Ей, докторче! Оня пак е лапнал слушалката. Защо сте го сложили сам в преходната стая? Да не би някой да се е оплакал от дрънкането му по телефона? Нищо, добре сте направили, ама ако може и да му вземете телефона, че не мога да го хвана да му говоря. Ох, ако знае колко добра цена мога да му дам, сега за Приселци никой не дава толкова...

Продължи вероятно с уточненията на параметрите по въображаемата сделка. Сигурно си мислеше, че по време на визитация ще повторя дословно думите й на пациента. Опитвах се да подредя радостния хаос на мислите си и за да прикрия липсата на интерес към нейните бизнес планове, заковах немигащ като на гларуса вън поглед върху лъскавите й миши очи, обградени от тъмнокафяви сгърчени кръгове кожа, напръскана с лунички или старчески петна. Въпреки симетричните си черти лицето на брокерката беше грозновато. Неприятното усещане от вида му се подсилваше от изкуствения кръшен висок смях, който оголваше избелени ситни зъби под тънките устни и придаваше вид на озъбено зверче. Беше се специализирала в изпълняване на последни желания и мечти, както самата Александра обичаше да представя изкупуването на ниви и имоти. Във всеки ден за свиждане дебнеше кога ще си тръгнат роднините на болните и обикаляше от легло на легло, предлагайки ,,не сделка, а истинска финансова защита за мъжа”, защото името й означавало ,,защитник на мъжете” и като се имало предвид съчетанието с фамилията Великова, всички трябваше да се сещаме за аналогията с Александър Велики и да подпомагаме победния й поход из хирургичното отделение. Липсата на отзивчивост у пациента от Приселци обаче я беше накарала да се навре в стаята на лекарите и да пробва нови тактики.

Не счетох за нужно да й обяснявам, че и аз удрям на камък, като се опитам да му обясня належащата нужда от ампутация на крака му поради некротични поражения от диабета. Всеки път пациентът бързаше да ме прекъсне, че първо искал да се посъветва със сина си, който бил от 10 години лекар в Германия, и заравяше пак мобилния си в посивелите и отдавна неподстригвани букли около ушите. Явно синът му веднага вдигаше, защото прежълтялото от напрежението на болката лице сменяше посоката на многобройните бръчки, изтеглени от широката му беззъба усмивка. На няколко пъти понечих да взема телефона му, за да говоря с колегата, но старецът чевръсто се извръщаше, притискайки го между главата си и възглавницата, като не спираше с глух фъфлещ глас да разказва на сина си какво е болничното меню, колко му било кръвното и т.н. Дори преглеждайки болните в съседната стая, чувах многообразието от теми, с които занимаваше сина си : политика, вицове, цени, телевизионна цифровизация...

Знаех, че никой не идва при него на свеждане, пък и исках да разкарам мишите очи от очите си, затова мълчаливо отпратих грозноватата брокерка към чакалнята на отделението и преминах през една от болничните стаи, изпълнена със суетенето на кратките срещи между болни и роднини. В настъпилата въпросителна тишина от моето появяване с досада долових фъфленето от съседната преходна стая на пациента от Приселци. Когато влязох при него, той бързо се извини, че щели да се чуят по-късно, и прибра телефона под възглавницата си.

-Благодаря, че дойдохте, докторе! Тъкмо обяснявах на сина ми, че няма нужда да си отлага служебните ангажименти, за да идва да ме наглежда. Той знае колко всеотдайни са лекарите в България и ще се погрижат за мен.

-Боя се, че несъгласието ви да се оперирате ни лишава от възможността да се погрижим за вас всеотдайно, – не разбрах дали долови иронията ми, а и не исках да ставам по-хаплив. – В кой град работи синът ви?

-В Мюнхен е, в много известна болница е хирург, вече 10 години все по телефона си говорим, защото е затрупан от работа и не може да се върне.- Старецът отново извърна към мен обезцветените си от постоянно сълзене очи и изфъфли :

-Толкова ми приличате на него, преди да замине за Мюнхен беше също като вас.

Едва се сдържах да не му разкажа, че сигурно от същата клиника, в която е синът му, ме канят да специализирам хирургия, но предпочетох да подходя делово и да пробвам пак да го убедя да се оперира. Старецът отново се хвана за телефона и аз, издразнен и нетърпелив вече да остана насаме с мислите си, преминах през съседната болнична стая и коридора, без да откъсвам съсредоточен поглед от мобилния си. Трябваше да се обадя на родителите си за поканата от Германия.

Гларусът отново чакаше нетърпеливо времето за пир на перваза. Студената мъгла го отделяше от събратята му, накацали по покривите на съседните отделения и неподозиращи колко лесен е животът на този тук.

Днес вече трябваше да напиша отговора си, нямаше за кога да отлагам. Опитвах се да не мисля за неочакваната реакция на майка ми – дали съм имал намерение да се върна след време, самотни щели да се чувстват без мен, по-добре било да изтеглят заем, за да специализирам тук, на пенсионерите лесно давали заеми... Двата часа за свиждане щяха да ми стигнат да оформя учтивия си отговор на отличен немски, за който така и не получих отличен в Първа езикова гимназия. Сега фрау Иванова би могла да се гордее с мен, ако можеше да види моето безгрешно начало на писмото до шефа на клиниката в Мюнхен. Гларусът вдигна глава и насочи немигащите си очи към вратата.

-Докторе, 2-ра, спешно!

Докато се обърна, сестрата бе затворила вратата. Бързо я последвах, светкавично припомняйки си алгоритъма за реанимиране. Пациентът от Приселци беше вперил още влажните си очи в тавана, ръката му меко се отпусна, когато допрях пръсти до сбръчканата му шия с отдавна изчезнал пулс. На пода с пластмасово издрънчаване се претърколи телефонът му, който повече инстинктивно, а не поради нечия необходимост се наведох да вдигна. Ръката ми с изненада усети неговата необичайна лекота и с невярващи очи го огледах. Беше бутафорен – детски телефон-играчка. През цялото време старецът беше говорил с...

-А-а, докторе, изтървали сте го.- Грозноватата брокерка вдигна погледа ми.- Добре че аз не го изтървах. Кметът на Приселци всичко ми каза. Синът му преди години катастрофирал в Германия, бил в дълбока кома и след време починал. От тогава старият все говорел по телефона, оказа се, че и ниви вече нямал, всичко продал и пратил в Германия да го поддържат. Само дето си губих времето, каква атрактивна цена му бях подготвила...

Оставих я да обяснява на другите болни в съседната стая и се прибрах в лекарската стая да оформя документите на починалия. Гларусът ме изгледа изпитателно и после разочаровано извърна глава към съседните прозорци. Наближаваше краят на времето за свиждане. Погледът ми се върна към отворения лаптоп на бюрото с наполовина готовото писмо. Без повече да се замислям върху перфектността на немските си фрази бързо го довърших и го изпратих. После се обадих по мобилния си:

-Майко, писах им, че не мога да замина...

 

 II-ро място: Владимир Шумелов, главен експерт в Община Велико Търново

---

 

ПЪТЕКАТА

 

Накъдето и да се обърнеш,

все ще си със задника назад.

Мао Дзедун

 

Настлана с панели, пътеката свързваше два панелни квартала. Следваше извивките на дере, разцепило на две баира. След първата стръмнина релефът улягаше и склоновете образуваха валог, вдясно от който под огромен орех шуртеше чешма с каменно корито.

Преди години иманяри бяха обърнали коритото без резултат и оттогава водата копаеше земята и изтичаше по склона покрай постланите панели; придошлите пролетни и есенни води от чешмата подкопаваха бетона и някои от плочите се бяха слегнали встрани.

Ерозията би продължила пъкленото си дело двойно, ако едно лято кечаджии не бяха бетонирали водата от преливника, който шуртеше от една тръба на завоя над чешмата; водата бе студена и кристално чиста и се вливаше в шахта под земята. На двайсет метра по-надолу обаче избиваше на повърхността и заливаше панелите. Тогава не помагаха и перилата, които през годините цигани отмъкнаха едно по едно, не помагаше и дебелият сняг...

Човек трябваше да седне и да се опре до скалите. Там пътеката се хоризонтираше относително до барелефа „Времето“. Торсът на жена в основата на трийсетметрови скали с надпис отдолу „Времето“ беше дълбал Джон. По-късно някой беше наклепал барелефа с червена боя, която годините отмиха постепенно.

Времето течеше. Джон умря на 28-та си година; хората продължаваха да пълзят по пътеката, докато свикнаха да крият криви усмивки зад зъбите си така, както бяха забравили да поглеждат нагоре към скалите и пъплещия над тях полумесец...

Закопчах полушубката си и потеглих нагоре по пътеката. В движение свалих 8-грамовия си златен пръстен с гранат и го набутах в задния джоб на джинсите. Дотегнало ми бе да слушам напоследък за екшъни в тая стръмна зона на здрача и затова пипах с любов и известно успокоение дръжката на Парабелума, който преместих в ботуша.

Първата пряка с макадамова настилка, в края на която започваха скалите, изминах пръхтейки. Имаше защо: в бара долу бяхме пили кажи-речи до зори. Сега обаче бе ясно, но студено като в ада, а аз бях неадекватен и смел повече от необходимото.

До барелефа на Джон спрях. Луната осветяваше цялата скала догоре, каменната жена и аз бяхме в мрак. „Джон – рекох, – лека ти пръст!“ Запалих цигара и я поставих в основата на скалата. После потеглих в снега. Нагоре се върви по-леко в сняг и лед. На първия завой се обърнах: един фас пъплеше след мен. Дадох газ. Стъпките ме застигаха. Бързах, без да се обръщам, но фасът ме изпревари.

Бяха двама, две от говедата, с които се бях счепкал на излизане от бара. Да викам нямаше нужда. Не виках, докато двамата ме подритваха помежду си. Гледах да запомня мутрите им на лунната сметлина. Гледах още да опазя главата и топките, но опазих една топка и половин глава...

Надигнах се от челна стойка сред тъмно петно; двамата бяха отпрашили мълчаливи нагоре, а зад скалите, кацнала на ръба на платото луната ми казваше „Чао“. „Майната ти“ й отвърнах с половин уста, след което изхрачих шепа кръв. Попипах задния си джоб – беше празен. В ботуша обаче ме убиваше желязото. Поех нагоре по пътеката.

Катерех по мъничкия път и ръсех кръвта и злобата си по скалистия сипей, който някой се беше сетил да застели с бетон. Докретах до ореха и приседнах на обърнатото корито до чешмата. Беше студено, но на мен ми беше горещо. Разхладих се с вода от чучура и измих кръвта си на лунната светлина. Помислих и станах.

Нямаше къде да идат. Просто нямаше къде другаде и пъбкроулът щеше да им излезе през носа. Когато изкачих баира, видях лъчите на бара над панелния кошер; лазерните снопове циркулираха по небосклона и ме насочваха.

Влязох и се запътих към тоалетната. Хвърлих пари на циганката до вратата и се залостих вътре. От огледалото ме гледаше друг човек. Пооправих се и влязох да пикая. Пиках поне пет блажени минути. Не ми се излизаше. Излязох и се измих. Мих се старателно и дълго. Скоро щеше да разсъмне.

Някой заблъска вратата. Застанах встрани от рамката и извадих желязото от ботуша. Изчаках поредния тласък, после отворих изведнъж. В краката ми се стовариха циганката от входа и двама бабаити. Затворих вратата и ги подканих с патлак в ръка да се надигнат. Тримата станаха без желание. Разбирах ги, но завинтих самоделния заглушител на дулото и изстрелях по два куршума в циганката и единия бодигард. Другият се надриска. Казах му да се оправи и да извика моите хора. Описах му ги.

След няколко минути всички бяха в пакет пред мен. Мигаха на парцали пред заглушителя и внимаваха да не стъпват в локвите кръв. Изглеждаха респектирани, а на мен не ми пукаше. Мислех за пътеката, по средата на която един умрял Джон бе дълбал барелефа „Времето“. После пострелях...

Години по-късно щях да миткам отново по пътеката; пътеката щеше да бъде вече път (шосе), а аз щях да разкарвам носталгията си по пътя, по който... И си мисля, че Джон не умря просто от рак на белите дробове, положението му се влоши рязко след един бой на пътеката, може би по времето, когато довършваше барелефа. Така и не разбрах кога опъна пèталите и не можах да го изпратя. Страшно съжалявам, Джон!

По пътя вече рядко минаваха хора, отвреме-навреме профучаваше кола, а околните баири бяха обезлесени и застроени с типови панелни и тухлени кооперации, покрили за кратко време и платото, в основата на което лежеше барелефа на Джон, все още...

Това беше след пандиза; случи ми се веднъж да мина по пътеката привечер. Минах като на парад: чешмата си беше на мястото, преливникът беше каптиран и скрит под асфалтирания път; и „Времето“ си беше върху скалата, без червена боя; вървях тържествено бавно надолу, а до барелефа приседнах.

Вече нямаше хора. Нямаше и кой да наклепа барелефа, и на мен ми беше тъжно, и слънцето отдавна беше отпердашило зад скалите, но летният ден е дълъг.

Седях до „Времето“ и чаках здрача с желание. Нямах работа, нямах къде да ида и плачех мълчаливо, докато в съзнанието ми прелитаха картини от миналото.

Бях бягал през цялото време. Бях изоставил семейство, приятели, работа (бях бачкал къде ли не, но никъде не се задържах по-дълго); въпреки всичко – бунт, искейпизъм, егоизъм и завоалиран идиотизъм, бях един нормален тип, обитаващ краен панелен квартал. По времето, когато се наложи да накажа ония дрисльовци, бях още млад. Все пак след това имах доста свободно време за мислене (а и почетох доста) и знам, че не това беше главното и съдбовното в живота ми. Обичах да бягам; бягах още като дете от Дома за деца и юноши, наврян вдън горите Тилилейски; бягах и от пандиза, и от къде ли не. По-късно учих в града, но повече наблегнах на улицата; бях чувствен тип и затова прекалявах с всичко – алкохол и желание за плътски измами: може би така угаждах на вечната си незадоволеност от живота – тая, която ме съпътстваше и досега; всъщност отрано усетих, че животът изтласква такива като мен извън пътеката на щастливците и това насади в душата ми разяждащата корозия – злобата; единственото смислено нещо, което успях да свърша, беше женитбата, но тя се оказа кратка; опитах се да уча след СПТУ-то – като основа на Голямата амбиция, – не се получи; засякоха ме промените, после сменяхме Системата, а тя се издриска отгоре ни; и понеже брънките от оковите не се скъсаха, не почувствах облекчение, продължих по старому.

В средата на 90-те ми беше писнало; бях дерайлирал по всички релси; бях един аутсайдер с незаконен патлак в джоба.

Малко преди 2000-та бях свободен (от простреляните беше починала само циганката). Свободен! Слизах обаче по пътя към един чужд свят, който не познавах. Знаех, че и той не ме познаваше. Вече.

Не знам какво да правя... На времето, спомням си, един концерт на протестантката Шийниъд О'Конър в Ню Йорк (беше през 94-та май) ме накара да се разплача. Трябваше да пее по случай 30-годишната музикална дейност на Боб Дилън. Не може така – тя, изправена, невинна, остригана, нежна фея, освиркана като последна... Номерът бил в някакъв неин клип, но това е изкуство, скапани нюйоркчани и мегаломани такива! Ама и тя разказа ли им играта!

И друго си спомних, докато дремех и пушех пред „Времето“: когато бях в казармата, екскурзията до Ню Йорк беше един бон. По-късно, когато вече имах тия пари, тя струваше двойно, а толкова исках да изкача Емпайър Стейт Билдинг и да погледам отгоре грамадите на Голямата ябълка, мътната лента на Ийст ривър, да пообиколя из петте района на мегаполиса, да се снимам на ъгъла на Пето авеню и 42-ра, да... В живота почти винаги е така: не става. Или става следното: Връщане отнякъде (не е важно откъде)... Заварено положение... Нарастване на напрежението (трилъра)... Съмнителен покой (това би трябвало да е финалът – малко тъжен хепиенд, който съвсем не е такъв в действителност)...

Тогава станах. Беше вече тъмно, но луната светеше над скалите, пълна. Запалих нова цигара и я поставих в основата на барелефа. „Високо, високо...“ си тананиках песента на ФСБ, докато слизах по пътеката, която беше шосе. „Високо, високо...“, докато луната осветяваше всяка моя крачка надолу и се отразяваше в задника ми.

 

  III-то място: Мартин Симеонов

---

 

Ние?

 

- Никога не съм харесвала страната си. Цялото това суетене и въздишане по слънца, морета, планини, полянки, седянки, луканки и дрън-дрън. И онези потни селяндури, лъхащи на ракия от сутрин до вечер, запенили устите си от псувни, с косми от най-невъзможните места. Ау! Отврат! Пълен! А пък жените! Няма такива разпоретини! Начервени, намазани, разкрачени! За визия. Или май за пари. И онази миризма на опърлена свинска плът, примесена с луци и боклуци! „Яж, това е най-хубавото на прасето!”. Кое ли им е най-хубавото на живота?! А всички българи като вземат да се прехласват колко сме били умни, колко сме били усърдни и каква славна история сме имали! Пък децата им се чудят кой е авторът на „Аз съм българче” и защо, по дяволите, не трябва да мърдаш по време на отегчителната сирена на втори юни. И всеки опонира „Ами Симеон Велики! Хан Крум!!?”. Колене и бесене! И оттук България се разшири, оттам се кръцне – това е! И за какво става дума всъщност? За една граница, една линия! Защо да се ограничавам с една линия? Както и да е. Това са моите причини да напусна България. Не, не е безпаричието. Всъщност на мен никога не са ми трябвали кой знае колко пари. И визията ми е друга. Просто исках да се махна. На някое непознато място си се представях; там, където ще успея да намеря себе си, без някой да ми се меси. Бях се превърнала в омраза. От всичко ми беше дотегнало. От постоянните изисквания към мен. Беше ми писнало да изпитвам вина без причина. Затова теглих чертата и просто тръгнах. Напуснах приятеля си. Напуснах и родителите си. Напуснах и приятелите си. Сама съм си. Дете на света. В деня на тръгването ми заваля. Банално. Капките падаха върху мен наказателно. Удивително е колко лесно всъщност можеш да направиш нещо щукнало ти просто така, убедил се, че е правилно. Но вината пак ме застигна. При първата мисъл на тръгване още. „Капките падаха наказателно.” Човек си мисли, че не може да избяга от себе си. Но познава ли се всъщност? През целия му смислен път някой му чертае картата. Родители, приятели, любим, деца... Докато се усетиш шкембето ти висва, задникът ти е заклещен зад целулитна решетка, работиш ужасна работа, чакаш тъпите си почивки, които цяла зима изпълват съня ти. И какво? Какво толкова? Пясък, който се натиква в костите ти чак, миризма на изкуствени и естествени мазнотии, прегракнали чайки, ланци, промоцийки, чалгия... заспал дух и пошла материя. Този товар, дето го носех, мой ли беше? Или някой ми го беше стоварил просто ей така... и аз си го влачех? Имах нужда от рестарт. Нещо ново. Нещо друго. Голямо! Живот отвъд представите на мама и тате. Писна ми да мисля за „добро или лошо”. Кой ли знае? Сигурно ще ме осъдиш. То това е по-лесно и от фасул. Да раздаваш мнения наляво-надясно. Кажи поне на сто процента ли са ти оригинални мненията или просто украсяваш чуждите с думи, прочетени в някоя класическа книга... И така се озовах тук. Вали. Постоянно. Бирата е по-евтина, отколкото очаквах. Никой не ме закача, никой не ме гледа мазно. Освен ти, разбира се. – така отговорих като ме пита защо съм напуснала България.

- Уау, не очаквах такъв отговор. Искрена си.

- Щото не си ми близък. Сега може да изчезваш. Няма да ти се отвори парашута.

- Ха-ха! Що си мислиш, че искам да ми се отвори парашута?

- Оф, слаба ти е маневрата много! – казах, поглеждайки към вестника.

Нахалника перна вестника към лицето ми. Нечувана оригиналност. Погледнах го. Седи и се хили като хлапе, с големите си, бели зъби. Сервираха му обяд. Всъщност познавах го, навярно добре – работеше към общинските паркове. Всяка неделя е тук, все виси на масата ми, а през седмицата раздрънква телефона ми. В това малко английско селце май само аз и той сме от България, та затова все при мен се навира като пале. Не исках контакт с българи, но той като ми се лепна отърване няма. Ще си изкривя душата, ако кажа че не се целува добре. И с няколко англичани съм се целувала, ама те, горките, за нищо не ставаха. Той обаче... той знаеше какво и как.

- Ох, как ми липсва баницата! Топла, отвън хрупкава, отвътре мека, със сиренце! Тука даже хляб не ядат! Само ориз и картофи! А, кажи кой е по-голям от хляба, а? Кой? – и започна да мляска беконът и яйцата шумно.

- Чувам щракането на челюстите ти.

- И? К’во? Да спра да дъвча ли?

- Не, да се преместиш на друга маса.

- Ей ся. Ти що не ядеш?

- Аз закусих слънце.

- Прр-ха-ха! – заклевам се, стори ми се, че парченце бекон литна към вестника ми.

- Кажи честно, това бекон ли беше, дето литна към вестника ми?

- Мръвка, яйце, картоф... – отговори ми с пълна уста.

- Селяуш!

- Кифлиня! – и той „знаеше” португалски. Събрах си вестника и започнах да тършувам из чантата за пари. Той се ококори като видя, че тръгвам. Погледнах го и се усмихнах леко.

- Ти къде тръгна?

- Изчезвам. Имам работа.

- Неделя?

- Айде чао! – оставих пари и тръгнах.

Излязох през вратата и продължих смутено напред. Исках да се обърна, но естествено не се. „И защо да е естествено, мамка му! Ето, затова не искам да срещам българи! Изнервят ме! Започвам да се държа не както си искам, а както уж трябва. Да, не се обърнах, да не си помисли, че проверявам дали е хукнал след мен.”, мислейки си това, в крайна сметка се обърнах. Стоеше там, пред вратата на пъба, с ръце в джобовете, с малка, самодоволна усмивчица. Как да не му изпереш два шамара. Затова, че знае какво иска и е сигурен, че ще го постигне. Направо те изкарва извън релси. Тръгнах към него. Фак! „Е, толкова много английски думи вкарахме в българския, че сега за едно „фак”. Ухили се като ме видя цъфнала пред него.

- Хайде, ще те заведа не едно място – каза ми.

- Ха-ха! У вас ли?

- Трай малко сега!

Стигнахме до парка.

- В парка ли? Да не си на петнайсет? – попитах го ехидно.

Сви недоумяващо вежди.

- Огледай се. Какво виждаш?

- Парк. И един хлапак – ухилих се.

- Виж това място! – направи кръг с тялото и ръцете си. – Къде в Англия си виждала толкова много цветя? Зелентия все навсякъде! Не мога да ги трая тия дъждовни червеи! Тъпи англичани! А днес денят е и слънчев! Прилича на парка в Пловдив, оня срещу пощата. Боже, как ми липсва!

- Ако не се бяхме натискали щях да си помисля, че си гей.

- Защо? – пак недоумяващо ме погледна.

- „Как ми липсва това, как ми липсва онова!” – лигавех се, докато го имитирах. – С този патос в гласа или си гей или слизаш от сцената.

- Ти си някакъв ужас! Знаеш ли, моя беше идеята за засаждането на цветята. Не поисках допълнителни пари за извънредните часове и те веднага се навиха! – ядоса ми се сякаш – за първи път.

- Леле! – още не ми беше станало неудобно. – Не знам какво да кажа! И цветя! Това ако не е гейско! – едва се сдържах да не се изсмея.

- Ако е гейско, то българските мъже явно сме си чисти педали! Не мога да ви разбера вас, женската квота. Мъж да си покаже чувствата и веднага е заклеймен като педераст, мамка му! – как се ядоса само.

- Стига де, бъзикам се! – погалих го по бузата.

- Няма нищо. Връщам се в България – като гръм от ясно небе го изтърси.

- Защо? – какво, по дяволите говори той, помислих си.

- Защо не? Искам да ям баница! Да ми мирише на рози и да чувам българска реч! Дяволски ми липсват, мамка му! Геят в мен пак заговори! – говореше разпалено, хванал ме за раменете. – Прибери се с мен...

- Не! – първосигнално отговорих с изкривена уста.

- Защо не? Какво те задържа тук?

Отдръпнах се. Обърнах глава настрани.

- Не искам да се връщам там откъдето съм избягала. Какъв е смисълът?

- И от какво си избягала? От българското ли? Не разбираш ли, че ти си българското? Където и да отидеш, то ще е с теб! Това си ти! И на Марс да се скриеш пак ще си личи, че си българка! Виж се! Виж колко си хубава! – този негов надъхан патос разстройваше всяка моя клетка.

- Добре съм си тук! – викнах. – Тук съм себе си!

- Себе си? – продължи още по-разпалено, но вече гневно – Мислиш, че си себе си? Защото си спряла да миеш чиниите на старото си гадже и сега миеш тези на англичанката? Защото майка ти и баща ти не ти говорят какво и как да правиш? Защото четеш „Таймс”, а не „Труд”? Защото, мамка му... защото си мислиш, че си открила себе си, а всъщност си забравила коя си!

- О, я млъквай! Какво знаеш ти за мен? – озъбих се - Нещастник! Педал! Отивай, ако искаш в Бангладеш! – врътнах се и си тръгнах; бях извън нерви; плачех и псувах! Мразех го! Как го мразех и не исках да се обърна, но, Бога ми, исках да ме последва и да ме спре!

Продължих да вървя бързо. Напук бързо. Не ме последва. Не ме спря. Какво ли очаквах! Това да не е филм с Хю Грант! Тръшнах се на леглото и заревах като магарето на село. Липсваха ми майка ми и баща ми! Баба ми и дядо ми! И кучето! И магарето! А как ми се ядеше баница! Можех да си приготвя – баба ме беше научила. Но не... не бих могла! Твърде болезнено щеше да е да я ям сама, в малката стая. След известно време очите ми се измориха и възпалено загледаха през прозореца. Заваля. Банално. Този път не изпитвах вина. За първи път. Точно, когато бях виновна. Не осъзнавах, че той всъщност казва истината. Само ме болеше... Адски много. А сълзите ми, излезли в почивка, се превръщаха в буца, заседнала в гърлото ми. Не позвъни. Два дни вече. Телефонът ми се превърна в чудо за три дни. Както си пареше три месеца от звънене, така сега изстина, забравен от света. Летаргия... летаргията обзе съзнанието ми. Инертно събуждане, инертно заспиване, инертно миене на чинии. Една сутрин чух по радиото глас... Пла-а-а-а-а-ни-и-и-и-но-о-о-о-о-о-о-о-о-о! Резонираше славейно в ушите ми. Омагьосваше ги... Е-е-е-е-е-е! Бъл-гар-ска-а-а-а-а сват-ба-а-а-а хай-душ-ка-а-а-а-а-а-а-а-а-а! Огласи цялото село, като че ли... целия свят. Умрях. На място. Не помръдвах. Само брадичката ми затрепери. Стиснах чинията, която миех. Една сълза се търкулна надолу... ледената буца се пропука. Свърши.. песента. Мистерията на българските гласове. Боже Господи! Отекваше в ушите ми... Цял ден. Още отеква... О, как исках да се прибера... вкъщи! В онова най-първо „вкъщи”. Не знам дали ви се е случвало, дали има и такъв синдром не съм сигурна, да усещате миризми, на които всъщност не мирише. Не на апартамента, в град Елхово, на улица Вардар, номер седемдесет и осем – никога не е било само това. Вкъщи! Вкъщи! Миришеше ми на вкъщи! Винаги съм искала да се махна от този апартамент, от този скучен, малък град – нали разбирате, да съм самостоятелна, да живея на по-оживено място. И все пак се бях завряла в това малко английско село. Но, ей Богу, исках си вкъщи! Плаках, плаках... не зная колко дълго, но по едно време спрях. Усмихнах се. Грабнах си якето и изхвърчах. Като искаш да участваш във филм с Хю Грант – направи си го! Не вървях! Бягах! Летях! Стигнах до вратата му и почуках силно. Отвори ми една жена.

- Ицо тук ли е? – попитах нетърпеливо.

- Тук е, да. Влезте. Ице! – викна.

Той слезе по стълбите. Ухили се с дяволската си усмивка, хлапакът му с хлапак.

- Кога тръгваш? Ще дойда с теб! Давам предизвестие на англичанката! За кога ти е билетът? – едва смогвах да изкажа докрай мислите си; толкова бях развълнувана – буцата в гърлото ми претърпяваше метаморфоза и сега се беше смъкнала в стомаха ми, превръщайки се в радостен трепет и очакване.

- Хей! Никъде няма да ходя. Оставам тук, с теб.

- Не! – викнах първосигнално и недоумяващо.

- Какво не? – ухили се пак с онази малка, доволна усмивчица.

- Как така „какво не”? – разгневих се пак. – Няма да оставаме! Ти знаеш ли какво искаш, бе?

- А, ти знаеш ли какво искаш?

- Знам - усмихнах се. Широко. - Вече знам. Искам с теб. В България. Много!

- Значи, ако можеш да ме имаш тук, не ме искаш, така ли?

- Не! Не, че няма да те искам, но искам да си отида в България! Знаеш ли, не съм се прибирала от три години.

- Майчице! Ами майка ти, баща ти? – с ръка на устата ме попита жената.

- Албена, това е майка ми – Стоянка.

- Приятно ми е – подадох ръка. – Е, кога се прибираме, за кога да си взема билет?

- Аз няма да се прибирам. Нарочно го казах, да те предизвикам, защото знаех, че искаш да се прибереш, след този твой дълъг монолог.

Останах с пръст в уста. Какви ги дрънкаше той?

- Какво говориш? Айде да си ходим! Мамка му! – запалих.

Майка му се опули. Не ми пукаше пред кого какво говоря.

- Всичко е било шега, така ли? Ах, ти, педе..! – започнах да го налагам, с малкото сила, която имах, по ръцете, по лицето, а той стоеше и се хилеше; спря нежно ръцете ми и ме погледна.

- Исках да се прибера, много ми липсваше България. Видях, че и на теб, макар и ти самата да не го осъзнаваше. Затова ти скроих номер. Ако не искаше да дойдеш с мен, щях да остана. Нали ти казах. - където си ти, там е България... където съм аз…

Прегърнах го. Нямах търпение да се обадя на нашите. След седмица бяхме вече на летището. Приближавахме нашият „дом, сладък дом” , както казват. О, и е сладък, по-сладък и от баница... Топчица вълнение игриво се търкаляше из цялото ми тяло, пускайки импулси към ръцете ми – не можеха да си намерят място. Внезапно се усети нещо подобно на трус. Всички изпаднаха в паника. Дали не идва... сблъсъкът? Погледнах към Христо – успокояваше ме с поглед. После погледнах през прозореца. Безкрайно меки памучета подскачаха по синята поляна. Това българското небе ли беше? Моето небе ли беше? Успях ли да стигна до дома? Обърнах се пак към Христо. Протегнах ръка към своята последна радост – моето стръкче лайка. Моето парченце дом. Моята любов. Почудих си къде ли ще се родя следващият път. Дали в България? Дали ще срещна Христо пак... Моля те, Боже! Дано!

 

---

Споделете вашето мнение